Background Illustrations provided by: http://edison.rutgers.edu/
Да бъдеш бежанец в Родопите
Дамаск – Турция – бежанският център в Елхово – бежанският център в Овча купел – Осиково, Родопите. Осиково – последното село преди Рибново, където след безкрайните завои пътят свършва. Осиково, преди края на света. Пътят на Омар – майстора сладкар, Юсеф – шивача, Рафи – общия работник и техните семейства е дълъг. Път от ужаса на войната към бъдещето, в което вече са спрели да вярват.
Френският социолог Емил Дюркем казва, че отношението към свещеното определя границите на социалното съжителство. До каква степен обаче тези граници могат да бъдат гъвкави и приемащи – колкото и подобно твърдение да звучи като оксиморон до думата „граници“? И доколко това приемане е свързано с връзката със свещеното?
Едно родопско село – Осиково, показва, че пропускливостта на границите може да бъде огромна, така както топлината и съседството могат да отразяват свещеното в най-ежедневните му проявления. Може би донякъде, защото в смесените райони на Родопите  е дълга историята на съседство, съжителство и толерантност.
„Дошли сте в Рая на земята, само че Адам и Ева вече изядоха ябълката“, обръща се Кадри към тримата мъже от Сирия по време на разговора ни. Той познава толератността. Знае обаче и болката на местната реалност, която лекува с природно вроденото си чувство за хумор и самоирония. Те от своя страна са изцяло обърнати на Запад – Германия, Дания, Финландия – няма значение. Живеят с мисълта да заминат. Там, където ще има възможности. Там, където има за тях работа.
„Тук за вас няма, вие сте без работа и сте бедни, ние ли да вземем вашата работа?!“, обръща се Омар към събралите се с нас мъже от селото. И продължава: „В Дамаск бях майстор-сладкар. Жена ми беше учителка. Имах апартамент, кола, пари, живот. Сега живея със срама, че не мога да предложа на дъщеря си бъдеще“.
Дъщеря му – Натали, на 9 години. Достатъчно палава, за да играе до късно вечерта с местните деца, след като те се приберат от училището в Рибново. И достатъчно умна, за да се оправя вече на български, както и да отбележи замислено към другата колега от екипа ни : „ Ама ти говориш книжовен арабски! Говориш по-добре и от мен“. 

Говоренето на арабски се превръща в събитие в селото. Всеки иска да сподели това, което не е могъл от няколко месеца – откакто сирийските бежанци са в Осиково. Трябва да бъдат регистрирани в службата по труда, да се снимат паспортите им.
Децата обаче се плашат от нас. Имат ни за магьосници – че кой друг говори арабски на това място! Моаз (8 год.) стопява напрежението като ме разпознава: „Познавам я, от „Монтевидео“ я познавам. И тогава беше с  тази чанта“, казва той и вече не може да се отдели от нас.
Случайна (или не дотам) среща, след курсовете за работа на доброволци с деца-бежанци в Интеграционния център на Държавната агенция за бежанците в Овча купел.

Бащата на Моаз и сестричката му Марам (4 год.) – Рафи, е палестинец, живял и в Сирия в бежански лагер. Сега заедно със семейството си е настанен в малка постройка в двора на местната джамия. Юсеф и жена му пък живеят при Мустафа. Той и съпругата му не само са ги подслонили, но и помагат на Юсеф с намирането на временна работа, с пари и храна.
Питам Мустафа какво може да накара човек да приюти в дома си непознато семейство от толкова далеч, а той ме гледа неразбиращо. „Как какво? Моите са далече. Работят в чужбина. И тези са нечии деца. И те са далече. Знам какво е да си далече и колко е трудно“. И се грижи за тях.
А съпругата на Юсеф не се разделя от жена му. „Разбираме се, разказва Мустфа. Той ни разказва за Сирия. Видяхме снимки на разрушената му къща, сега той е без дом, семейството му е без дом. Една вечер ядем българско, една вечер – сирийско“. Просто живеят заедно.

Когато разбира от телевизията за кризата с бежанците в края на миналата година, ходжата на село Осиково Джевдет ходжа (имам, както го наричат с уважение сирийците), се свързва със софийския мюфтия и кзава, че иска да помогне. Някои от местните са се възпротивили на идеята запустялото училище да бъде превърнато в бежански център (не искат „гето“ в селото), но в двора на джамията има празна постройка и той може да приюти в нея едно семейство.
В началото на годината обаче три семейства накуп получават хуманитарен статут и трябва да напуснат центъра в Овча купел. И търсят за помощ софийския мюфтия. Той от своя страна се свързва с Джевдет ходжа. И така откликват две семейства от Осиково – на Мустафа и на местния доктор, а третото семейство е настанено в двора на джамията.
Сирийските бежанци обаче не могат да се успокоят. Те са намерели разбиране и гостоприемство в родопското село, но искат да продължат пътя си. А Европа е затворила границите си и иска визи за хора с хуминатерен статут (мечтаният статут на бежанец получават малцина, а именно той предоставя на бежанците почти същите права, с които се ползват и българските граждани – в това число и да пътуват и работят в чужбина).
Мустафа разсъждава, че най-добре е за Юсеф и останалите да заминат. Но каналжийте взимат много – цената да те прекарат е между 500 и 1000 евро, а Европа е затворила границите. Братът на Юсеф е пробвал, но са го задържали и сега е в бежански център в Румъния.  Местните споделят, че биха прекарали сирийските семейства през билото на планината, за да им помогнат.
Страхуват се обаче, че в Гърция ще ги хванат и положението им ще стане още по-лошо. Това е и най-голямата болка на сирийските мъже, както и основната им тема на разговор – защо Европа не ги иска? Защо е затворила границите си за тях и така ги е вкарала в капан, както се изразява Омар.
„Защо ти е да работиш на Запад? Там ставаш роб. По-добре просяк тук, отколкото роб там. Остани още малко, ние ще се грижим за вас“, отново се опитва да разсее напрежението с хумора си Кадри. Омар и Рафи обаче са единодушни: Халал (доброто, което мюсюлманите вършат и за което биват възнаградени) е „това, което вие правите, това че ни приемате“. Харам (онова, което е грешно и се наказва) е,„че оставаме много дълго и се грижите за нас, тежим ви“.
А през това време Юсеф обяснява, че има нужда да работи, да изкарва пари. Членове на семейството му са на сирийско-турската граница. Инвалиди са, той трябва да замине, да работи и да им помогне с пари. Самият Юсеф е имал два месеца проблеми със слуха след като в Сирия снаряд избухва близо до него. В България са му поискали пари, за да го лекуват.
Така както и Омар е трябвало да плати за операция. Въпреки, че след подаването на молба за статут на бежанец, тези хора имат право на безплатно здравеопазване.
След разговора ни Омар ни кани у дома. Временния си дом в Родопите. И се извинява, че мястото е толкова тясно и бедно. Носи засрамено два буркана с компот – докторът ги е дал – и с жена му ни черпят. С компот и вафли. Те не пият и не ядат. Трябва да остане за децата. Ние обаче трябва да си вземем. Така повелява тяхната традиция на гостоприемство. „Много проблеми има във вашата страна. Това, което я прави обаче, са хората. И ние ще сме винаги благодарни“, казва Омар. След това мъжът с очила и шал, приличащ повече на интелктуалец от Париж, отколкото на бежанец в едно родопско село, става и отива да се моли в местната джамия. За бъдещето, което, както казва през тъжен смях, отдавна е спрял да вижда. Единственото, за което е благодарен, са тези бедни хора, които са ги приютили.
source: http://binar.bg/10495/da-badesh-bezhanets-v-rodopite/?fb_action_ids=10152394208469766&fb_action_types=og.likes

Да бъдеш бежанец в Родопите

Дамаск – Турция – бежанският център в Елхово – бежанският център в Овча купел – Осиково, Родопите. Осиково – последното село преди Рибново, където след безкрайните завои пътят свършва. Осиково, преди края на света. Пътят на Омар – майстора сладкар, Юсеф – шивача, Рафи – общия работник и техните семейства е дълъг. Път от ужаса на войната към бъдещето, в което вече са спрели да вярват.

Френският социолог Емил Дюркем казва, че отношението към свещеното определя границите на социалното съжителство. До каква степен обаче тези граници могат да бъдат гъвкави и приемащи – колкото и подобно твърдение да звучи като оксиморон до думата „граници“? И доколко това приемане е свързано с връзката със свещеното?

Едно родопско село – Осиково, показва, че пропускливостта на границите може да бъде огромна, така както топлината и съседството могат да отразяват свещеното в най-ежедневните му проявления. Може би донякъде, защото в смесените райони на Родопите  е дълга историята на съседство, съжителство и толерантност.

„Дошли сте в Рая на земята, само че Адам и Ева вече изядоха ябълката“, обръща се Кадри към тримата мъже от Сирия по време на разговора ни. Той познава толератността. Знае обаче и болката на местната реалност, която лекува с природно вроденото си чувство за хумор и самоирония. Те от своя страна са изцяло обърнати на Запад – Германия, Дания, Финландия – няма значение. Живеят с мисълта да заминат. Там, където ще има възможности. Там, където има за тях работа.

„Тук за вас няма, вие сте без работа и сте бедни, ние ли да вземем вашата работа?!“, обръща се Омар към събралите се с нас мъже от селото. И продължава: „В Дамаск бях майстор-сладкар. Жена ми беше учителка. Имах апартамент, кола, пари, живот. Сега живея със срама, че не мога да предложа на дъщеря си бъдеще“.

Дъщеря му – Натали, на 9 години. Достатъчно палава, за да играе до късно вечерта с местните деца, след като те се приберат от училището в Рибново. И достатъчно умна, за да се оправя вече на български, както и да отбележи замислено към другата колега от екипа ни : „ Ама ти говориш книжовен арабски! Говориш по-добре и от мен“. 

IMG_6864

Говоренето на арабски се превръща в събитие в селото. Всеки иска да сподели това, което не е могъл от няколко месеца – откакто сирийските бежанци са в Осиково. Трябва да бъдат регистрирани в службата по труда, да се снимат паспортите им.

Децата обаче се плашат от нас. Имат ни за магьосници – че кой друг говори арабски на това място! Моаз (8 год.) стопява напрежението като ме разпознава: „Познавам я, от „Монтевидео“ я познавам. И тогава беше с  тази чанта“, казва той и вече не може да се отдели от нас.

Случайна (или не дотам) среща, след курсовете за работа на доброволци с деца-бежанци в Интеграционния център на Държавната агенция за бежанците в Овча купел.

IMG_6875

Бащата на Моаз и сестричката му Марам (4 год.) – Рафи, е палестинец, живял и в Сирия в бежански лагер. Сега заедно със семейството си е настанен в малка постройка в двора на местната джамия. Юсеф и жена му пък живеят при Мустафа. Той и съпругата му не само са ги подслонили, но и помагат на Юсеф с намирането на временна работа, с пари и храна.

Питам Мустафа какво може да накара човек да приюти в дома си непознато семейство от толкова далеч, а той ме гледа неразбиращо. „Как какво? Моите са далече. Работят в чужбина. И тези са нечии деца. И те са далече. Знам какво е да си далече и колко е трудно“. И се грижи за тях.

А съпругата на Юсеф не се разделя от жена му. „Разбираме се, разказва Мустфа. Той ни разказва за Сирия. Видяхме снимки на разрушената му къща, сега той е без дом, семейството му е без дом. Една вечер ядем българско, една вечер – сирийско“. Просто живеят заедно.

IMG_6852

Когато разбира от телевизията за кризата с бежанците в края на миналата година, ходжата на село Осиково Джевдет ходжа (имам, както го наричат с уважение сирийците), се свързва със софийския мюфтия и кзава, че иска да помогне. Някои от местните са се възпротивили на идеята запустялото училище да бъде превърнато в бежански център (не искат „гето“ в селото), но в двора на джамията има празна постройка и той може да приюти в нея едно семейство.

В началото на годината обаче три семейства накуп получават хуманитарен статут и трябва да напуснат центъра в Овча купел. И търсят за помощ софийския мюфтия. Той от своя страна се свързва с Джевдет ходжа. И така откликват две семейства от Осиково – на Мустафа и на местния доктор, а третото семейство е настанено в двора на джамията.

Сирийските бежанци обаче не могат да се успокоят. Те са намерели разбиране и гостоприемство в родопското село, но искат да продължат пътя си. А Европа е затворила границите си и иска визи за хора с хуминатерен статут (мечтаният статут на бежанец получават малцина, а именно той предоставя на бежанците почти същите права, с които се ползват и българските граждани – в това число и да пътуват и работят в чужбина).

Мустафа разсъждава, че най-добре е за Юсеф и останалите да заминат. Но каналжийте взимат много – цената да те прекарат е между 500 и 1000 евро, а Европа е затворила границите. Братът на Юсеф е пробвал, но са го задържали и сега е в бежански център в Румъния.  Местните споделят, че биха прекарали сирийските семейства през билото на планината, за да им помогнат.

Страхуват се обаче, че в Гърция ще ги хванат и положението им ще стане още по-лошо. Това е и най-голямата болка на сирийските мъже, както и основната им тема на разговор – защо Европа не ги иска? Защо е затворила границите си за тях и така ги е вкарала в капан, както се изразява Омар.

„Защо ти е да работиш на Запад? Там ставаш роб. По-добре просяк тук, отколкото роб там. Остани още малко, ние ще се грижим за вас“, отново се опитва да разсее напрежението с хумора си Кадри. Омар и Рафи обаче са единодушни: Халал (доброто, което мюсюлманите вършат и за което биват възнаградени) е „това, което вие правите, това че ни приемате“. Харам (онова, което е грешно и се наказва) е,„че оставаме много дълго и се грижите за нас, тежим ви“.

А през това време Юсеф обяснява, че има нужда да работи, да изкарва пари. Членове на семейството му са на сирийско-турската граница. Инвалиди са, той трябва да замине, да работи и да им помогне с пари. Самият Юсеф е имал два месеца проблеми със слуха след като в Сирия снаряд избухва близо до него. В България са му поискали пари, за да го лекуват.

Така както и Омар е трябвало да плати за операция. Въпреки, че след подаването на молба за статут на бежанец, тези хора имат право на безплатно здравеопазване.

След разговора ни Омар ни кани у дома. Временния си дом в Родопите. И се извинява, че мястото е толкова тясно и бедно. Носи засрамено два буркана с компот – докторът ги е дал – и с жена му ни черпят. С компот и вафли. Те не пият и не ядат. Трябва да остане за децата. Ние обаче трябва да си вземем. Така повелява тяхната традиция на гостоприемство. „Много проблеми има във вашата страна. Това, което я прави обаче, са хората. И ние ще сме винаги благодарни“, казва Омар. След това мъжът с очила и шал, приличащ повече на интелктуалец от Париж, отколкото на бежанец в едно родопско село, става и отива да се моли в местната джамия. За бъдещето, което, както казва през тъжен смях, отдавна е спрял да вижда. Единственото, за което е благодарен, са тези бедни хора, които са ги приютили.

source: http://binar.bg/10495/da-badesh-bezhanets-v-rodopite/?fb_action_ids=10152394208469766&fb_action_types=og.likes

Завършил е право, но никога не е занимавал в тази сфера. Не е работил във фирма или оранизация, само в свои проекти. През 1998 г. с негов приятел (Виктор Пенев) създава Нетинфо. Минават през всички вълни на дотком балона. През 2008 г. продават Нетинфо на Sanoma International за 29 млн. евро, което е един от най-големите екзити (продажба на компания, която си започнал). След това сяда от другата страна на масата като инвеститор. Има инвестиции в близо 15 стартъпа (наложилото се вече и на български наименование за стартиращи фирми) , една част от тях са в България. През 2012 г.с партньори създават инвестиционния фонд за стартиращ бизнес LAUNCHub (единият от двата в България поевроинициатива JEREMIE). До момента са инвестирали в 35 компании, скоро ще са над 40. Около 2.2 млн. евро са вложените пари досега, като има привлечени други инвестиции за още 3.3 млн. евро.С разговора с Любен Белов “Дневник” започва първата си серия от интервюта, фокусирани върху определена сфера, в която в момента се случват интересни проекти, промени. Тя е за стартъп бизнеса, обществото, което създава в България и позитивните ефекти. Какви са разликите между стартъп и предприемач?- Стартъп е различно от предприемач. Предприемач може да бъде и един магазинер. Той прилага много ясен модел - купува стоки, продава, плаща заплати. Той е предприемач, но не е стартъп. Стартъп е човек или компания, която се опитва да направи промяна в съществуващ бизнес модел, например Uber. Поръчването на такси е ясно. Обаждаш се по телефона. Uber обаче казват “Ние ще ти пратим най-близката кола, можеш да избереш маршурт, можеш да оцениш шофьора и ще имаш възможност да предложиш цена и да получиш оферта”.Оптимизация на съществуващ бизнес модел. Стартъпите оперират в условия на неизвестност и прилагат или нови съществени изменения в съществуващите бизнес процеси, или измислят нови бизнес процеси като цяло. Flipps например показаха, че можеш да гледаш интернет видео не само на компютъра, а от друго устройство и ще го прехвърляш на телевизора.Имате ли интерес към компании извън IT сектора?- Ние сме насочени само към IT. Иновациите могат да се случват навсякъде, ние обаче сме се фокусирали върху дигиталните технологии, защото там ни е експертизата. Вътре в тази огромна дигитална сфера сме се опитали да се специализираме в няколко конкретни вертикали. Първата причина затова е, че искаме да развием експертиза и наистина да можем да помагаме на компаниите. Второ, искаме нашите инвестиции вътрешно да могат да си помагат в конкретната сфера. Трето, гледаме къде пазарът има потенциал за растеж. Четвърто следим какви са възможностите на регионалния пазар.Имаме интерес в шест посоки. Една от тях е пресечната точка между развлекателната индустрия и технологията, каквито са компаниите като Flipps.Съвременото образование е счупено, съвременното. То е на ниво индустриална революция, а всъщност вече сме в технологичната, така че образованието като цяло се нуждае от промяна. Насочени сме и към този сектор.Третатата посока - регионът ни е бил дълги години “силициева долина” на Източния блок. Най-вече България. Има много добри умения и технологии на т.нар. ниско ниво, т.е. софтуерът, който работи в близост до хардуера. От този сектор излизат много разработки в т.нар. developers tools или инструменти за програмисти, които им позволяват да пишат по-добре. Telerik е пример за такава компания и ние също инвестираме значително в тази посока.Четвъртият сегмент е пресечна точка между здравето и технологиите. Нещата, които предотвратяват ходенето на лекар и повишават качеството на живота.Имаме и още две сфери, в които искаме да навлезем. Едната е т.нар. интернет на нещата. Това са комуникации между хардуера и да има добавена стойност на тази база. Инвестирали сме в codebender.Шестият сектор, който искаме да развиваме, е свързан с финанси и технологии. Може би Bitcoin. Ние вярваме, че Bitcoin е нещо много голямо и искаме рано да влезем там.Кои страни включвате в регионалния си пазар, коя е най-активна?- Домашният ни пазар е от Словения до България и от Румъния до Гърция или Югоизточна Европа. По-широкият ни пазар включва Унгария, Словакия, Чехия, Украйна. Имаме предложение за инвестиция и в Италия. В Скопие имаме инвестиция в гейминг компания. Flipps се преместиха и централата им вече е в Силициевата долина. Тук останаха разработчиците. Бизнес екипът отиде там. Това е нормалният път. Регионът ни има много добри разработчици, но има малко големи компании, които се състезават за тях. Ние нямаме Amazon, Google. Имаме Telerik и няколко други. Но като цяло състезанието за технологичен талант е в пъти по-малко. Това, което ни липсва, са умения за маркетинг и продажби. За да можеш да направиш истински голям бизнес, ти трябват и двата компонента. Този за маркетинг и продажби можеш да вземеш, когато си близо до клиентите, а повечето от тях са в Силициевата долина, Лондон, Берлин.Наскоро си говорих с жена ми й и казах, че цял живот съм си мислил, че държавата ни е много зле и няма как да ти помогне. Единственото, което може да направи, е да ти пречи. Сега обаче оцених, каква огромна разлика има за година и половина само с 21 млн. евро, които дойдоха по JEREMIE. На фона на всички пари, които са откраднати в тази държава, които са неефективно инестирани и т.н. Само 21 млн., а доведоха до много динамика, работни места, признание извън България. Има хора от чуждестранни фондове и компании, които гледат първо България и Полша. И това е постигнато с частичка от частичката на част от парите, които държавата е наблъскала в глупави проекти.Накратко, изпъкваме в региона. Смятам, че сме по-добре от Румъния, която е три пъти по-голяма от нас. Смятам, че сме по-добре от Гърция, която също има доста повече средства. Единствено в Словения може би излизат повече неща, но тя е била в Югославия  технологичния хъб и те имаха ранен успех на няколко компании. Общо взето България се налага като регионален хъб, което е чудесно. Сега всички се опитват да ни копират.Тези на “Дондуков” 1 сега искали да затрият този инструмент (JEREMIE - бел.ред.). Ние искаме да направим нещо по-голямо и ново и няма да ни е проблем, ако го няма. Но ако това, което сме направили до момента, не се продължи, ще е много глупаво.Защо се случва това?- Защото през нас не могат да приберат парите. Няма как да стане и явно има други начини, по които могат да го направят. Така си мисля. А може просто да са си тъпи.Не могат да натискат този сектор. Едно време в интернет с Нетинфо така им се изплъзнахме. Те не знаеха какво е и в един момент станахме достатъчно големи, за да не могат да те натискат. Сега това се повтаря.
Фотограф: Георги Кожухаров


Какви са разликите между инвестиционния фонд и бизнес ангел? С какво трябва да се съобрази една компания, която избира каква инвестиция да потърси?- Ако трябва да говорим за етапите, обикновено нещата стоят така: Първо започваш да правиш нещо с твой собствени пари. Не взимаш заплата, развиваш сам, разчиташ на мама и татко. После отиваш при някой заможен човек, който ще ти даде двадесет или тридесет хиляди и ще вземе дял. Третият етап са фондовете като нас, т.нар. сийд (от seed - семе - бел.ред.) инвеститори.Разликата между нас и бизснес ангелът е, че вторите като цяло не са толкова навътре в нещата. Дават парите, но не налагат процеси. Ние се опитваме да посочваме на компаниите грешки, които правят, да им помогнем с контакти и т.н.Бизнес ангелите често инвестират заедно с нас. Имаме компании, в които сме правили рундове по 400-500 хил. долара, в които ние даваме 250-300 хил., останалите ги допълват ангели. Има и много българи, които инвестират.Вие предпочитате при вас да идват хора, които вече имат нещо работещо.- Категорично. Във фонда Eleven инвестират и в идеи. При тях можеш да отидеш и да кажеш какво искаш да направиш и ако им хареса, ти дават пари. Ние искаме да виждаме прогрес. Може да е в екипа, в продукта, в потребители, приходи. Искаме да видим нещо направено.Повече в български или повече в чуждестранни компании инвестирате?- Като цяло съотношението е 50 на 50.В каква сфера досега сте инвестирали най-много?- Най-много в dev tools, платформи и технологии, които решават сериозни технологични проблеми най-вече за програмисти. Много повече сме B2B, отколко сме B2C. Cinexio е наша инвестиция, която от септември до март, от 0% в сегмента за резервация на билети за кино в България, вече държат 10% от боксофиса в страната. Те са близо 40-50% от онлайн резервациите и над 90% от мобилния.Каква е средната възраст на хората, които идват при вас?- Най-успешните ни екипи са хора с технически бекграунд и добри бизнес умения. Повечето от тях са на възраст около 25-35 г. например. Финансираме и по-млади екипи, но те не винаги са успешни. Следващият Марк Зукърбърг не е тук, все още.Може ли да се появи и у нас?- Това, което знам със сигурност, е че от този регион ще излезе нещо голямо. Сто процента съм убеден и това е моята цел. Това е, което ме мотивира. Аз съм направил нещо в добър мащаб, но у нас. Искам от този пазар да излезе нещо наистина голямо, от което да сме част.Ще е по-трудно, заради липсата на умения в маркетинг и продажби. Заради липсата на амалгамата в Силициевата долина, където винаги има помощ, има университети, има хора, които вече са минали по този път и казват как да постъпиш и ти спестяват месеци усилия. Има капитал, има много неща.Нашите хора тук имат достъп до много инженерен талант и липса на конкуренция. В долината, ако си много умен, голяма е вероятността да отидеш в Google и да изпълняваш тяхната стратегия. Тук тази алтернатива не е чак толкова на дневен ред. Това дава шанс добрите кадри да не са вързани.Хубавотото е, че тук не се сблъскваш с думите “не може”. В долината винаги можеш да стигнеш до един човек от индустрията, който да ти каже, че това не може да се случи. Тук, поради факта, че ги няма тези огромни мултинационални бизнеси, няма да те спрат на толкова ранен етап или да те обезсърчат.Какво трябва да се направи, за да се подобри ситуацията и нещо тук да се случи наистина? Казахте, че в образованието трябват промени.- То е основното. Другото е, че трябва да свързваме България с хъбовете, където има тези умения в маркетинга и продажбите. Това е много важно. Нашите хора трябва тук да направят нещо малко, да се поучат от другите и след това забравят за българския пазар. Тук остава разработката, бизнесът отива в Берлин, Лондон, Дъблин, Ню Йорк, Силициевата долина. Това е начинът. Telerik са изключение и дори и техните големи екипи в продажбата са придобити в такива хъбове.Чрез практиката или промяна в образованието, няма ли начин и тези умения да се придобият тук?- Отнема време. Докато не направиш Skype например, няма как някой да ти го предаде. Ще трябва да го направиш със собствените си ръце и ще трябва да си го развил от 100 хил. на 100 млн. потребители. Няма как да направиш това тук в момента.Когато вече имаме компании, които са постигнали нещо такова, те биха могли да обучават по някакъв начин хора, които да излизат от тях и да се завъртят в сектора. Това е процес. Ще отнеме няколко години. Най-лесният начин е да го свържеш с хъбовете по света.А в образованието какво трябва да се промени?-  Държавата не образова, дезертира. Компаниите влизат и започват да правят нещата, които държавата не прави. Започват те да обучават хората. Академията на “Телерик”, академията на Imperia Online.Друго, което според мен трябва да се случи, но не знам как. Нашите най-добри предприемачи са хора с технически бекграунд и бизнес умения. Трябва да има хубави програми за предприемачество в техническите училища. Да има такива в Медицинския университет, в специализираните училища, в Техническия. Всичко, което се случва, е пресечна точка между няколко неща. Вече не трябва да си достатъчно добър само в една област.Във финансовите училища пък не се учат технологични знания. Вътре в рамките на конкретната индустрия трябва да се въртят знания по предприемачество и умения. Другото е, че тези неща трябва колкото се може по-рано да се вкарат и в училищата.Искате в образованието да им се показват успешни модели и да има примери на хора, които са добри и постигнали нещо.- Да, точно така. Трябва да се види, че има начин да правиш пари и да живееш нормален живот, без да е нужно да си бандит или кретен. Не е така.
Фотограф: Георги Кожухаров


Има ли предприемаческа нагласа и мислене у нас?- Според мен има. Много се радвам. Аз съм на 44 години и обикновено хората след нас казват “ох, тези след нас не стават”. Напротив. Аз смятам, че те са много по-умни от нас. Когато стартирахме през ‘98-ма година ние бяхме на по 29 години и бяхме първото поколение на интернет тук. От тогава колко неща се промениха. Тогава се изискваха много капитали, за да започнеш бизнес, да купуваш машини, софтуери… Сега всичко е готово. Софтуерът се плаща като услуга, машините ти ги дават евтино, плащаш на месечна база, имаш готови модули за каквото поискаш.Ние бяхме първото ниво, което гледаше само в България. След нас дойде второто ниво, тогава бяха на по 17-18 г. Сребрин Ватралов от Grabbo например. Те видяха регионалния пазар и започнаха да мислят и правят неща и за извън България.Сега тези, в които инвестираме, нямат никаква идея да правят нещо в България. Никаква. Нула. Те гледат само и единствено навън. Което е много хубаво. Много различно и хубаво. Много са умни и отвореният свят им дава много. Аз искам да видя някой, който е много отдаден на бизнеса и едновременно с това е толкова отворен. Тогава ще се случи магия.Като основа младите са две нива над нас. Има я предприемаческата култура. Мисля, че до някаква степен са се преборили и със стигмата за неуспеха. В обществото ни тя е доста сериозна и ако си се проваил е голяма трагедия. Това е тъпо. Мисля, че ще се преодолее.Да не забравяме, че и законодателството те наказва. Ако си изпълнителен директор на компания, която е фалирала, три години не можеш да работиш на такъв пост. Това е безсмислица. В Америка е обратното. Провалил си се, значи си се научил на нещо. Следващо и следващо, докато не достигнеш до успех. От първия опит рядко се получава.Има ли нужда от още фондове за финансиране у нас?- Да. След нас трябва да има някой, който да поеме нещата и да инвестира на следващи нива. Искаме да покриваме сийд и Series A, т.е. инвестиции между 150-200 хил. до 1.5-2 млн. Сега след нас практически няма инвеститори.Освен с финасиране, с какво друго помага фондът?- Категорично не само с пари. Най-глупавото е да вземеш само парите, но доста хора го правят. Най-важното е да видиш дали можеш да получиш допълнителни ползи. Парите са лесни, те могат да се вземат от различни места. Въпросът е кой какво ще ти даде след това.Ние се опитваме да помагаме. Партньорите имат различни умения. Например аз им давам предизвикателства от гледна точка на крайния клиент. Какво мисли той, как да стигнат до него. Метрики. Как да взимат решения.Имаме партньори от мобилния сектор, от продажбите. Всеки добавя нещо в дискусията. Основното, което се опитваме да направим, е да дадем основни бизнес умения. Да предизвикаме стратегията им и евентуално да им дадем насоки и съвети. И разбира се контакти, както в България, така и навън. Както с бизнес партньори, така и с потенциални клиенти, фондове за допълнителни инвестиции.Кои проекти са ви най-интересни?- Аз съм голям почитател на “разбиването” на развлекателната индустрия. Според мен тя е счупена и работи зле. Искам да видя промяна. От тази гледна точка Flipps са ми много интересни, участвам в техния борд на директорите.Развлекателната и кабелната индустрия са създадени преди много години и са супер нахални и не искат да се променят, а потребителят иска друго.Друго, което много ме вдъхновява, е Bitcoin. Промяната на финансовата и банковата индустрия. Банките са прекалено нахални, изкарват прекалено много пари за неща, които не заслужават. Не предоставят услугите, които са необходими на хората. Затова трябва да има промяна и смятам, че Bitcoin може да е от нещата, които да я донесат.Bitcoin не като валута, а като инфраструктура, като протокол. Колегите в офиса например, вместо да се разправяме с банкомати и преводи, ползваме Bitcoin. Много е лесно.В Bitcoin обаче има и много притеснения за сигурността.- Знаете ли колко е близко това до ’ 98-ма година, когато се занимавах с интернет и когато модемите писукаха. Същото е. Тогава ходих и се борих с реклманите агенции и те ме гледаха като извънземен. Bitcoin ми напомня точно на това нещо.Не твърдя, че криптовалутата ще стане валута. Твърдя, че ще стане алтернативен метод за обмяна на стойност. Вместо да отида в банката, за да преведа 10 лв. и да ми вземат комисионна, аз ще мога да го напиша на компютъра и те да пристигнат до получателя безплатно. Няма да е свързано с такси и такива неща. Това ще се случи и ще има безброй много услуги.Могат ли българските стартъпи да хванат тази вълна?- Те вече я хващат. България и Словения са сред малкото държави, в които има много “копачи” тези, които генерират валутата. В тези две страни има и много борси. Говори се, че една от трите най-големи борси е българска.Има ли начин да се преодолее зависимостта от големите играчи в дигиталната сфера?- Няма начин. Винаги работиш в колаборация с тях. Това е неприятно. Когато зависиш много от такива платформи, те винаги могат да ти повлияят. Например Apple може да се свали от магазина и си до тук. Няма как да го преодолееш.Така е и с Google. В момента те държат онлайн търсенето и са супер. Само, че търсенето в мобилния свят не работи. Да намериш дадено приложение например, не работи. Трябва да си го чул от някъде. Това е възможност за някой да направи търсачка за приложения, която да не е зле.Любен Белов ще може да слушате и на един от най-големите технологични форуми в Югоизточна Европа DigitalK, организиран от Капитал. Тази година на 29-30 май. 
source: http://www.dnevnik.bg/intervju/2014/04/11/2278509_ljuben_belov_launchub_ima_nachin_da_pravish_pari_i_da/?ref=miniurl

Завършил е право, но никога не е занимавал в тази сфера. Не е работил във фирма или оранизация, само в свои проекти. През 1998 г. с негов приятел (Виктор Пенев) създава Нетинфо. Минават през всички вълни на дотком балона. През 2008 г. продават Нетинфо на Sanoma International за 29 млн. евро, което е един от най-големите екзити (продажба на компания, която си започнал). След това сяда от другата страна на масата като инвеститор. Има инвестиции в близо 15 стартъпа (наложилото се вече и на български наименование за стартиращи фирми) , една част от тях са в България. През 2012 г.с партньори създават инвестиционния фонд за стартиращ бизнес LAUNCHub (единият от двата в България поевроинициатива JEREMIE). До момента са инвестирали в 35 компании, скоро ще са над 40. Около 2.2 млн. евро са вложените пари досега, като има привлечени други инвестиции за още 3.3 млн. евро.

С разговора с Любен Белов “Дневник” започва първата си серия от интервюта, фокусирани върху определена сфера, в която в момента се случват интересни проекти, промени. Тя е за стартъп бизнеса, обществото, което създава в България и позитивните ефекти.
 

Какви са разликите между стартъп и предприемач?

- Стартъп е различно от предприемач. Предприемач може да бъде и един магазинер. Той прилага много ясен модел - купува стоки, продава, плаща заплати. Той е предприемач, но не е стартъп. Стартъп е човек или компания, която се опитва да направи промяна в съществуващ бизнес модел, например Uber. Поръчването на такси е ясно. Обаждаш се по телефона. Uber обаче казват “Ние ще ти пратим най-близката кола, можеш да избереш маршурт, можеш да оцениш шофьора и ще имаш възможност да предложиш цена и да получиш оферта”.

Оптимизация на съществуващ бизнес модел. Стартъпите оперират в условия на неизвестност и прилагат или нови съществени изменения в съществуващите бизнес процеси, или измислят нови бизнес процеси като цяло. Flipps например показаха, че можеш да гледаш интернет видео не само на компютъра, а от друго устройство и ще го прехвърляш на телевизора.

Имате ли интерес към компании извън IT сектора?

- Ние сме насочени само към IT. Иновациите могат да се случват навсякъде, ние обаче сме се фокусирали върху дигиталните технологии, защото там ни е експертизата. Вътре в тази огромна дигитална сфера сме се опитали да се специализираме в няколко конкретни вертикали. Първата причина затова е, че искаме да развием експертиза и наистина да можем да помагаме на компаниите. Второ, искаме нашите инвестиции вътрешно да могат да си помагат в конкретната сфера. Трето, гледаме къде пазарът има потенциал за растеж. Четвърто следим какви са възможностите на регионалния пазар.

Имаме интерес в шест посоки. Една от тях е пресечната точка между развлекателната индустрия и технологията, каквито са компаниите като Flipps.

Съвременото образование е счупено, съвременното. То е на ниво индустриална революция, а всъщност вече сме в технологичната, така че образованието като цяло се нуждае от промяна. Насочени сме и към този сектор.

Третатата посока - регионът ни е бил дълги години “силициева долина” на Източния блок. Най-вече България. Има много добри умения и технологии на т.нар. ниско ниво, т.е. софтуерът, който работи в близост до хардуера. От този сектор излизат много разработки в т.нар. developers tools или инструменти за програмисти, които им позволяват да пишат по-добре. Telerik е пример за такава компания и ние също инвестираме значително в тази посока.

Четвъртият сегмент е пресечна точка между здравето и технологиите. Нещата, които предотвратяват ходенето на лекар и повишават качеството на живота.

Имаме и още две сфери, в които искаме да навлезем. Едната е т.нар. интернет на нещата. Това са комуникации между хардуера и да има добавена стойност на тази база. Инвестирали сме в codebender.

Шестият сектор, който искаме да развиваме, е свързан с финанси и технологии. Може би Bitcoin. Ние вярваме, че Bitcoin е нещо много голямо и искаме рано да влезем там.

Кои страни включвате в регионалния си пазар, коя е най-активна?

- Домашният ни пазар е от Словения до България и от Румъния до Гърция или Югоизточна Европа. По-широкият ни пазар включва Унгария, Словакия, Чехия, Украйна. Имаме предложение за инвестиция и в Италия. В Скопие имаме инвестиция в гейминг компания. 

Flipps се преместиха и централата им вече е в Силициевата долина. Тук останаха разработчиците. Бизнес екипът отиде там. Това е нормалният път. Регионът ни има много добри разработчици, но има малко големи компании, които се състезават за тях. Ние нямаме Amazon, Google. Имаме Telerik и няколко други. Но като цяло състезанието за технологичен талант е в пъти по-малко. Това, което ни липсва, са умения за маркетинг и продажби. За да можеш да направиш истински голям бизнес, ти трябват и двата компонента. Този за маркетинг и продажби можеш да вземеш, когато си близо до клиентите, а повечето от тях са в Силициевата долина, Лондон, Берлин.

Наскоро си говорих с жена ми й и казах, че цял живот съм си мислил, че държавата ни е много зле и няма как да ти помогне. Единственото, което може да направи, е да ти пречи. Сега обаче оцених, каква огромна разлика има за година и половина само с 21 млн. евро, които дойдоха по JEREMIE. На фона на всички пари, които са откраднати в тази държава, които са неефективно инестирани и т.н. Само 21 млн., а доведоха до много динамика, работни места, признание извън България. Има хора от чуждестранни фондове и компании, които гледат първо България и Полша. И това е постигнато с частичка от частичката на част от парите, които държавата е наблъскала в глупави проекти.

Накратко, изпъкваме в региона. Смятам, че сме по-добре от Румъния, която е три пъти по-голяма от нас. Смятам, че сме по-добре от Гърция, която също има доста повече средства. Единствено в Словения може би излизат повече неща, но тя е била в Югославия  технологичния хъб и те имаха ранен успех на няколко компании. Общо взето България се налага като регионален хъб, което е чудесно. Сега всички се опитват да ни копират.

Тези на “Дондуков” 1 сега искали да затрият този инструмент (JEREMIE - бел.ред.). Ние искаме да направим нещо по-голямо и ново и няма да ни е проблем, ако го няма. Но ако това, което сме направили до момента, не се продължи, ще е много глупаво.

Защо се случва това?

- Защото през нас не могат да приберат парите. Няма как да стане и явно има други начини, по които могат да го направят. Така си мисля. А може просто да са си тъпи.

Не могат да натискат този сектор. Едно време в интернет с Нетинфо така им се изплъзнахме. Те не знаеха какво е и в един момент станахме достатъчно големи, за да не могат да те натискат. Сега това се повтаря.



Какви са разликите между инвестиционния фонд и бизнес ангел? С какво трябва да се съобрази една компания, която избира каква инвестиция да потърси?

- Ако трябва да говорим за етапите, обикновено нещата стоят така: Първо започваш да правиш нещо с твой собствени пари. Не взимаш заплата, развиваш сам, разчиташ на мама и татко. После отиваш при някой заможен човек, който ще ти даде двадесет или тридесет хиляди и ще вземе дял. Третият етап са фондовете като нас, т.нар. сийд (от seed - семе - бел.ред.) инвеститори.

Разликата между нас и бизснес ангелът е, че вторите като цяло не са толкова навътре в нещата. Дават парите, но не налагат процеси. Ние се опитваме да посочваме на компаниите грешки, които правят, да им помогнем с контакти и т.н.

Бизнес ангелите често инвестират заедно с нас. Имаме компании, в които сме правили рундове по 400-500 хил. долара, в които ние даваме 250-300 хил., останалите ги допълват ангели. Има и много българи, които инвестират.

Вие предпочитате при вас да идват хора, които вече имат нещо работещо.

- Категорично. Във фонда Eleven инвестират и в идеи. При тях можеш да отидеш и да кажеш какво искаш да направиш и ако им хареса, ти дават пари. Ние искаме да виждаме прогрес. Може да е в екипа, в продукта, в потребители, приходи. Искаме да видим нещо направено.

Повече в български или повече в чуждестранни компании инвестирате?

- Като цяло съотношението е 50 на 50.

В каква сфера досега сте инвестирали най-много?

- Най-много в dev tools, платформи и технологии, които решават сериозни технологични проблеми най-вече за програмисти. Много повече сме B2B, отколко сме B2C. Cinexio е наша инвестиция, която от септември до март, от 0% в сегмента за резервация на билети за кино в България, вече държат 10% от боксофиса в страната. Те са близо 40-50% от онлайн резервациите и над 90% от мобилния.

Каква е средната възраст на хората, които идват при вас?

- Най-успешните ни екипи са хора с технически бекграунд и добри бизнес умения. Повечето от тях са на възраст около 25-35 г. например. Финансираме и по-млади екипи, но те не винаги са успешни. Следващият Марк Зукърбърг не е тук, все още.

Може ли да се появи и у нас?

- Това, което знам със сигурност, е че от този регион ще излезе нещо голямо. Сто процента съм убеден и това е моята цел. Това е, което ме мотивира. Аз съм направил нещо в добър мащаб, но у нас. Искам от този пазар да излезе нещо наистина голямо, от което да сме част.

Ще е по-трудно, заради липсата на умения в маркетинг и продажби. Заради липсата на амалгамата в Силициевата долина, където винаги има помощ, има университети, има хора, които вече са минали по този път и казват как да постъпиш и ти спестяват месеци усилия. Има капитал, има много неща.

Нашите хора тук имат достъп до много инженерен талант и липса на конкуренция. В долината, ако си много умен, голяма е вероятността да отидеш в Google и да изпълняваш тяхната стратегия. Тук тази алтернатива не е чак толкова на дневен ред. Това дава шанс добрите кадри да не са вързани.

Хубавотото е, че тук не се сблъскваш с думите “не може”. В долината винаги можеш да стигнеш до един човек от индустрията, който да ти каже, че това не може да се случи. Тук, поради факта, че ги няма тези огромни мултинационални бизнеси, няма да те спрат на толкова ранен етап или да те обезсърчат.

Какво трябва да се направи, за да се подобри ситуацията и нещо тук да се случи наистина? Казахте, че в образованието трябват промени.

- То е основното. Другото е, че трябва да свързваме България с хъбовете, където има тези умения в маркетинга и продажбите. Това е много важно. Нашите хора трябва тук да направят нещо малко, да се поучат от другите и след това забравят за българския пазар. Тук остава разработката, бизнесът отива в Берлин, Лондон, Дъблин, Ню Йорк, Силициевата долина. Това е начинът. Telerik са изключение и дори и техните големи екипи в продажбата са придобити в такива хъбове.

Чрез практиката или промяна в образованието, няма ли начин и тези умения да се придобият тук?

- Отнема време. Докато не направиш Skype например, няма как някой да ти го предаде. Ще трябва да го направиш със собствените си ръце и ще трябва да си го развил от 100 хил. на 100 млн. потребители. Няма как да направиш това тук в момента.

Когато вече имаме компании, които са постигнали нещо такова, те биха могли да обучават по някакъв начин хора, които да излизат от тях и да се завъртят в сектора. Това е процес. Ще отнеме няколко години. Най-лесният начин е да го свържеш с хъбовете по света.

А в образованието какво трябва да се промени?

-  Държавата не образова, дезертира. Компаниите влизат и започват да правят нещата, които държавата не прави. Започват те да обучават хората. Академията на “Телерик”, академията на Imperia Online.

Друго, което според мен трябва да се случи, но не знам как. Нашите най-добри предприемачи са хора с технически бекграунд и бизнес умения. Трябва да има хубави програми за предприемачество в техническите училища. Да има такива в Медицинския университет, в специализираните училища, в Техническия. Всичко, което се случва, е пресечна точка между няколко неща. Вече не трябва да си достатъчно добър само в една област.

Във финансовите училища пък не се учат технологични знания. Вътре в рамките на конкретната индустрия трябва да се въртят знания по предприемачество и умения. Другото е, че тези неща трябва колкото се може по-рано да се вкарат и в училищата.

Искате в образованието да им се показват успешни модели и да има примери на хора, които са добри и постигнали нещо.

- Да, точно така. Трябва да се види, че има начин да правиш пари и да живееш нормален живот, без да е нужно да си бандит или кретен. Не е така.



Има ли предприемаческа нагласа и мислене у нас?

- Според мен има. Много се радвам. Аз съм на 44 години и обикновено хората след нас казват “ох, тези след нас не стават”. Напротив. Аз смятам, че те са много по-умни от нас. Когато стартирахме през ‘98-ма година ние бяхме на по 29 години и бяхме първото поколение на интернет тук. От тогава колко неща се промениха. Тогава се изискваха много капитали, за да започнеш бизнес, да купуваш машини, софтуери… Сега всичко е готово. Софтуерът се плаща като услуга, машините ти ги дават евтино, плащаш на месечна база, имаш готови модули за каквото поискаш.

Ние бяхме първото ниво, което гледаше само в България. След нас дойде второто ниво, тогава бяха на по 17-18 г. Сребрин Ватралов от Grabbo например. Те видяха регионалния пазар и започнаха да мислят и правят неща и за извън България.

Сега тези, в които инвестираме, нямат никаква идея да правят нещо в България. Никаква. Нула. Те гледат само и единствено навън. Което е много хубаво. Много различно и хубаво. Много са умни и отвореният свят им дава много. Аз искам да видя някой, който е много отдаден на бизнеса и едновременно с това е толкова отворен. Тогава ще се случи магия.

Като основа младите са две нива над нас. Има я предприемаческата култура. Мисля, че до някаква степен са се преборили и със стигмата за неуспеха. В обществото ни тя е доста сериозна и ако си се проваил е голяма трагедия. Това е тъпо. Мисля, че ще се преодолее.

Да не забравяме, че и законодателството те наказва. Ако си изпълнителен директор на компания, която е фалирала, три години не можеш да работиш на такъв пост. Това е безсмислица. В Америка е обратното. Провалил си се, значи си се научил на нещо. Следващо и следващо, докато не достигнеш до успех. От първия опит рядко се получава.

Има ли нужда от още фондове за финансиране у нас?

- Да. След нас трябва да има някой, който да поеме нещата и да инвестира на следващи нива. Искаме да покриваме сийд и Series A, т.е. инвестиции между 150-200 хил. до 1.5-2 млн. Сега след нас практически няма инвеститори.

Освен с финасиране, с какво друго помага фондът?

- Категорично не само с пари. Най-глупавото е да вземеш само парите, но доста хора го правят. Най-важното е да видиш дали можеш да получиш допълнителни ползи. Парите са лесни, те могат да се вземат от различни места. Въпросът е кой какво ще ти даде след това.

Ние се опитваме да помагаме. Партньорите имат различни умения. Например аз им давам предизвикателства от гледна точка на крайния клиент. Какво мисли той, как да стигнат до него. Метрики. Как да взимат решения.

Имаме партньори от мобилния сектор, от продажбите. Всеки добавя нещо в дискусията. Основното, което се опитваме да направим, е да дадем основни бизнес умения. Да предизвикаме стратегията им и евентуално да им дадем насоки и съвети. И разбира се контакти, както в България, така и навън. Както с бизнес партньори, така и с потенциални клиенти, фондове за допълнителни инвестиции.

Кои проекти са ви най-интересни?

- Аз съм голям почитател на “разбиването” на развлекателната индустрия. Според мен тя е счупена и работи зле. Искам да видя промяна. От тази гледна точка Flipps са ми много интересни, участвам в техния борд на директорите.Развлекателната и кабелната индустрия са създадени преди много години и са супер нахални и не искат да се променят, а потребителят иска друго.

Друго, което много ме вдъхновява, е Bitcoin. Промяната на финансовата и банковата индустрия. Банките са прекалено нахални, изкарват прекалено много пари за неща, които не заслужават. Не предоставят услугите, които са необходими на хората. Затова трябва да има промяна и смятам, че Bitcoin може да е от нещата, които да я донесат.

Bitcoin не като валута, а като инфраструктура, като протокол. Колегите в офиса например, вместо да се разправяме с банкомати и преводи, ползваме Bitcoin. Много е лесно.

В Bitcoin обаче има и много притеснения за сигурността.

- Знаете ли колко е близко това до ’ 98-ма година, когато се занимавах с интернет и когато модемите писукаха. Същото е. Тогава ходих и се борих с реклманите агенции и те ме гледаха като извънземен. Bitcoin ми напомня точно на това нещо.

Не твърдя, че криптовалутата ще стане валута. Твърдя, че ще стане алтернативен метод за обмяна на стойност. Вместо да отида в банката, за да преведа 10 лв. и да ми вземат комисионна, аз ще мога да го напиша на компютъра и те да пристигнат до получателя безплатно. Няма да е свързано с такси и такива неща. Това ще се случи и ще има безброй много услуги.

Могат ли българските стартъпи да хванат тази вълна?

- Те вече я хващат. България и Словения са сред малкото държави, в които има много “копачи” тези, които генерират валутата. В тези две страни има и много борси. Говори се, че една от трите най-големи борси е българска.

Има ли начин да се преодолее зависимостта от големите играчи в дигиталната сфера?

- Няма начин. Винаги работиш в колаборация с тях. Това е неприятно. Когато зависиш много от такива платформи, те винаги могат да ти повлияят. Например Apple може да се свали от магазина и си до тук. Няма как да го преодолееш.

Така е и с Google. В момента те държат онлайн търсенето и са супер. Само, че търсенето в мобилния свят не работи. Да намериш дадено приложение например, не работи. Трябва да си го чул от някъде. Това е възможност за някой да направи търсачка за приложения, която да не е зле.

Любен Белов ще може да слушате и на един от най-големите технологични форуми в Югоизточна Европа DigitalK, организиран от Капитал. Тази година на 29-30 май.

source: http://www.dnevnik.bg/intervju/2014/04/11/2278509_ljuben_belov_launchub_ima_nachin_da_pravish_pari_i_da/?ref=miniurl

Reblogged from manolitadeguara101  3 notes
6 SIMPLE HABITS TO KEEP YOU CONSISTENTLY HAPPY EVERY DAY
It’s a little over three years since I first had the idea for Buffer, and I’ve started to notice a few patterns amongst the ups and downs that come with building a startup.
One of the most important things I’ve learned during this time is that I perform the bestwhen I’m happy. It really does change everything. If I’m happy then I’m more productive when hacking code, I’m better at answering support, and I find it easier to stay focused.
I’ve found that there are a few key habits which, for me, act as great rituals for enabling me to be consistently happy. They also act as anchor activities to bring my happiness level back up quickly whenever I have a period where I’m not feeling 100%. Here are six of the things I do:
1. WAKE UP EARLY
One of the things I love about running my own startup is that I have complete freedom to experiment with my daily routine.
Through experimentation, I’ve found that waking up early every day makes me feel most invigorated and happy. It gives me a great start to the day, and this almost always leads to a great rest of the day. Over time, I’ve found I crave that “early morning” feeling, a time I can do some great work and be super focused. Gretchen Rubin fromThe Happiness Project mentioned something similar a recent article:

“I get up at 6:00 a.m. every day, even on weekends and vacation, because I love it.”

Waking up early every day requires discipline, especially about what time I sleep. Right now, I have a sleep ritual of disengaging from the day at 9:30 p.m. and sleeping at 10 p.m. I now love all aspects of this ritual and with it in place I awake at 6 a.m. feeling fresh.
The power with your mornings is that you will have about 25,000 of them in your life,so there’s a lot of room to experiment.
2. EXERCISE DAILY

“We found that people who are more physically active have more pleasant-activated feelings than people who are less active”—Amanda Hyde

In the last three years, I’ve gone from dabbling with exercise to it becoming something I do every weekday without fail. At first I had no idea what to do at the gym, so I asked my brother, who’s a personal trainer. I then went a few times with a good friend and soon I was hooked.
Over time, I developed this into a daily ritual so strong that I feel a pull towards it, and by doing it consistently I feel fantastic and can more easily take on other challenges. I recently discovered that exercise is a keystone habit which paves the way for growth in all other areas. I’ve also found that it helps me to get high-quality sleep each night.
3. HAVE A HABIT OF DISENGAGEMENT

“The richest, happiest, and most productive lives are characterized by the ability to fully engage in the challenge at hand, but also to disengage periodically and seek renewal”—Loehr and Schwarz, The Power of Full Engagement

As I mentioned earlier, a key way I am able to wake up at 6 a.m. is through my ritual of disengaging in the evening. I go for a walk at 9:30 p.m., along a route which I’ve done many times before. Since the route is already decided and is the same every time, I am simply walking and doing nothing else. This prompts reflection and relaxation.
Various thoughts enter and leave my mind during the walk, and I’ve found this to be very healthy. Sometimes I think about the great things I enjoyed that day. Other times I will realise a change I should make in order to be happier day to day. I also feel calm and relaxed by the time I return from my walk, and I can therefore go straight to bed and fall asleep sooner than if I been engaged in my work and had closed my laptop only a few minutes earlier.
We’ve talked before about the power of being either fully engaged or disengaged when we’re doing something, which ties in exactly with this.
4. REGULARLY HELP OTHERS
One of my most fascinating discoveries about myself so far this year, is how happy it makes me to help others. For some time I had been consistently meeting founders to help them with their startups without realising that it was making me so happy. Then when I read Happiness: A Guide to Developing Life’s Most Important Skill by Matthieu Ricard I connected the dots of when I was happy and the activity I was doing: helping others.
I read Ricard’s section on the link between altruism and happiness and everything clicked. Since then, I’ve been consistently helping many startup founders and it’s brought me much happiness through both the challenge of finding ways to help each person, and the feeling that comes when I help the other person discover ways to make faster progress with their current challenges.
In fact, Adam Grant highlights in his latest book, that spending just 100 hours a year on helping others can significantly increase our happiness.
5. LEARN NEW SKILLS – THE POWER OF NOVELTY AND OUR BRAINS

“Being in the moment, focusing completely on a single task, and finding a sense of calm and happiness in your work. Flow is exactly that.”—Leo Babauta

One thing I’ve found during my time working on Buffer, is that a key reason I’ve been happy for most of that time is that I’ve consistently had new challenges to take on. It may seem odd that new challenges can equate to happiness, but it is the times when I’ve slipped into a few weeks of working on something I already know well, that have led me to feel less happy than I want to be.
I think a key part of why learning new skills can bring happiness, is that you need to concentrate in order to make progress. The “flow” state has been found to trigger happiness. In addition, when learning something new you are able to learn a lot in a short space of time due to a steep learning curve. For example, in the last two weeks I’ve started learning Android development from scratch and I’ve personally found incredible the amount I know now compared to nothing two weeks ago.
Looking more scientifically at novelty and the brain, there’s also a significant connection showing how our happiness increases. We’ve written about this before here, which might be an interesting read for you.
6. HAVE MULTIPLE WAYS TO “WIN” EACH DAY
Since the above activities are habitual, many days of the week I actually accomplish all of them. If I succeed with all five, I have a truly amazing day and feel fantastic. I have goals for Buffer, and I have goals in my weights routine too. In addition, I try to schedule one or two meetings or Skype calls to help people each day. I do this based on learning from around a year ago through an interview Tim Ferriss had with Matt from 37signals. I’ve mentioned it before on my blog, but it’s so good that I want to repeat it:

“If your entire ego and identity is vested in your startup, where there are certainly factors outside of your control, you can get into a depressive funk that affects your ability to function. So, you should also, let’s say, join a rock climbing gym. Try to improve your time in the mile. Something like that. I recommend at least one physical activity. Then even if everything goes south—you have some horrible divorce agreement with your co-founder—if you had a good week and set a personal record in the gym or on the track or wherever, that can still be a good week.”

So if I start my morning with a gym routine, work on the new Buffer for Business we just launched for example during the day and help two people during lunch, I have four chances to have a great day. It almost always works.
Are there any key activities or habits you’ve found bring you happiness? I’d love to hear from you.
—Joel Gascoigne is the founder and CEO at Buffer. He is focused on the lean startup approach, user happiness, transparency & company culture. Say hi to him anytime@joelgascoigne.
source: http://www.fastcompany.com/3024608/how-to-be-a-success-at-everything/6-simple-habits-to-keep-you-consistently-happy-every-day

6 SIMPLE HABITS TO KEEP YOU CONSISTENTLY HAPPY EVERY DAY

It’s a little over three years since I first had the idea for Buffer, and I’ve started to notice a few patterns amongst the ups and downs that come with building a startup.

One of the most important things I’ve learned during this time is that I perform the bestwhen I’m happy. It really does change everything. If I’m happy then I’m more productive when hacking code, I’m better at answering support, and I find it easier to stay focused.

I’ve found that there are a few key habits which, for me, act as great rituals for enabling me to be consistently happy. They also act as anchor activities to bring my happiness level back up quickly whenever I have a period where I’m not feeling 100%. Here are six of the things I do:

1. WAKE UP EARLY

One of the things I love about running my own startup is that I have complete freedom to experiment with my daily routine.

Through experimentation, I’ve found that waking up early every day makes me feel most invigorated and happy. It gives me a great start to the day, and this almost always leads to a great rest of the day. Over time, I’ve found I crave that “early morning” feeling, a time I can do some great work and be super focused. Gretchen Rubin fromThe Happiness Project mentioned something similar a recent article:

“I get up at 6:00 a.m. every day, even on weekends and vacation, because I love it.”

Waking up early every day requires discipline, especially about what time I sleep. Right now, I have a sleep ritual of disengaging from the day at 9:30 p.m. and sleeping at 10 p.m. I now love all aspects of this ritual and with it in place I awake at 6 a.m. feeling fresh.

The power with your mornings is that you will have about 25,000 of them in your life,so there’s a lot of room to experiment.

2. EXERCISE DAILY

“We found that people who are more physically active have more pleasant-activated feelings than people who are less active”—Amanda Hyde

In the last three years, I’ve gone from dabbling with exercise to it becoming something I do every weekday without fail. At first I had no idea what to do at the gym, so I asked my brother, who’s a personal trainer. I then went a few times with a good friend and soon I was hooked.

Over time, I developed this into a daily ritual so strong that I feel a pull towards it, and by doing it consistently I feel fantastic and can more easily take on other challenges. I recently discovered that exercise is a keystone habit which paves the way for growth in all other areas. I’ve also found that it helps me to get high-quality sleep each night.

3. HAVE A HABIT OF DISENGAGEMENT

“The richest, happiest, and most productive lives are characterized by the ability to fully engage in the challenge at hand, but also to disengage periodically and seek renewal”—Loehr and Schwarz, The Power of Full Engagement

As I mentioned earlier, a key way I am able to wake up at 6 a.m. is through my ritual of disengaging in the evening. I go for a walk at 9:30 p.m., along a route which I’ve done many times before. Since the route is already decided and is the same every time, I am simply walking and doing nothing else. This prompts reflection and relaxation.

Various thoughts enter and leave my mind during the walk, and I’ve found this to be very healthy. Sometimes I think about the great things I enjoyed that day. Other times I will realise a change I should make in order to be happier day to day. I also feel calm and relaxed by the time I return from my walk, and I can therefore go straight to bed and fall asleep sooner than if I been engaged in my work and had closed my laptop only a few minutes earlier.

We’ve talked before about the power of being either fully engaged or disengaged when we’re doing something, which ties in exactly with this.

4. REGULARLY HELP OTHERS

One of my most fascinating discoveries about myself so far this year, is how happy it makes me to help others. For some time I had been consistently meeting founders to help them with their startups without realising that it was making me so happy. Then when I read Happiness: A Guide to Developing Life’s Most Important Skill by Matthieu Ricard I connected the dots of when I was happy and the activity I was doing: helping others.

I read Ricard’s section on the link between altruism and happiness and everything clicked. Since then, I’ve been consistently helping many startup founders and it’s brought me much happiness through both the challenge of finding ways to help each person, and the feeling that comes when I help the other person discover ways to make faster progress with their current challenges.

In fact, Adam Grant highlights in his latest book, that spending just 100 hours a year on helping others can significantly increase our happiness.

5. LEARN NEW SKILLS – THE POWER OF NOVELTY AND OUR BRAINS

“Being in the moment, focusing completely on a single task, and finding a sense of calm and happiness in your work. Flow is exactly that.”—Leo Babauta

One thing I’ve found during my time working on Buffer, is that a key reason I’ve been happy for most of that time is that I’ve consistently had new challenges to take on. It may seem odd that new challenges can equate to happiness, but it is the times when I’ve slipped into a few weeks of working on something I already know well, that have led me to feel less happy than I want to be.

I think a key part of why learning new skills can bring happiness, is that you need to concentrate in order to make progress. The “flow” state has been found to trigger happiness. In addition, when learning something new you are able to learn a lot in a short space of time due to a steep learning curve. For example, in the last two weeks I’ve started learning Android development from scratch and I’ve personally found incredible the amount I know now compared to nothing two weeks ago.

Looking more scientifically at novelty and the brain, there’s also a significant connection showing how our happiness increases. We’ve written about this before here, which might be an interesting read for you.

6. HAVE MULTIPLE WAYS TO “WIN” EACH DAY

Since the above activities are habitual, many days of the week I actually accomplish all of them. If I succeed with all five, I have a truly amazing day and feel fantastic. I have goals for Buffer, and I have goals in my weights routine too. In addition, I try to schedule one or two meetings or Skype calls to help people each day. I do this based on learning from around a year ago through an interview Tim Ferriss had with Matt from 37signals. I’ve mentioned it before on my blog, but it’s so good that I want to repeat it:

“If your entire ego and identity is vested in your startup, where there are certainly factors outside of your control, you can get into a depressive funk that affects your ability to function. So, you should also, let’s say, join a rock climbing gym. Try to improve your time in the mile. Something like that. I recommend at least one physical activity. Then even if everything goes south—you have some horrible divorce agreement with your co-founder—if you had a good week and set a personal record in the gym or on the track or wherever, that can still be a good week.”

So if I start my morning with a gym routine, work on the new Buffer for Business we just launched for example during the day and help two people during lunch, I have four chances to have a great day. It almost always works.

Are there any key activities or habits you’ve found bring you happiness? I’d love to hear from you.

Joel Gascoigne is the founder and CEO at Buffer. He is focused on the lean startup approach, user happiness, transparency & company culture. Say hi to him anytime@joelgascoigne.

source: http://www.fastcompany.com/3024608/how-to-be-a-success-at-everything/6-simple-habits-to-keep-you-consistently-happy-every-day

How to Make Your Content, Messages and Ideas Stick

Here are three key strategies:

1) Craft Interactive Content

One way to keep users focused on your content is to make it more interactive. What does this mean, specifically?

It can help to take a page from the pros. The smart ones are tapping vehicles that keep users coming to and spending time on their content, apps and websites.

The New York Times covered this trend recently, in an article that described the most popular features on Slate, Time, and its own site. Record traffic resulted not from breaking news stories, or in-depth features and analysis, but from quizzes and games:

“The Facebook quiz [about time wasted on the network] helped lead Time to its highest Internet traffic day ever, 3.8 million unique visitors in January. The dialect quiz, which appeared in December, was the most viewed and most emailed article last year for The New York Times. Andthe Adele Dazeem name generator, which Slate put up Monday after John Travolta mangled the introduction of the singer Idina Menzel at the Oscars ceremony, calling her Adele Dazeem, was the most viewed article ever in Slate’s 18-year history.”

It’s called “gamification of content,” according to Joshua Benton, director of the Nieman Journalism Lab at Harvard, and a source quoted in the article.

While quizzes and games are not new (crossword puzzles have been a mainstay at print media for ages) they are becoming more interactive, social and viral. And it is easy to understand why these examples were successful. The Facebook time calculator was a fun exercise; how many of ushaven’t buzzed about the Facebook activities of friends, and speculated about time spent or wasted on the network? Now, here was a solution, served up magically. The New York Timesregional dialect quiz was all about the user; I took it because I wanted to see how good it was (spot on, actually). And Slate’s name generator? It was brilliant, so of-the-moment, about as real-time as you can get considering that it required thought, planning and technology development.

Mashable predicted that interactive content would be a top trend this year. So how can content marketers get in the game? There are any number of apps that let you design quizzes and surveys. Agencies of all types are willing to help with the custom development that might be needed.TopRank blog recently covered best practices and examples.

And, remember, it is not just about technology but about winning concepts. Of course it needs to work well, but a great app, survey, game or quiz will not achieve your goals unless it is anchored by the right idea.

2) Make Your Ideas Sticky

Interactive content is great, but not enough. For the best results, you need to make your ideas sticky.

It is hard to talk about this without getting into memes (Wikipedia definition), which today sadly seem to be equated with silly, viral fun. But the true meaning of “meme” was defined in Richard Dawkins’ landmark book The Selfish Gene. He coined the term to describe a unit of human culture evolution analogous to the gene, arguing that replication also happens in culture.

It is about the evolution of ideas. The ones that are sticky survive. Your content, too, is built on ideas. In the frenzied, Darwinian mating game we call social media, you want to move beyond quick hookups and get some long term (meaning more than 5 minutes) commitment for your ideas, messages and content.

Tech tricks can help to the point, and it is great to talk about optimizing content, and distribution mechanisms. Ultimately it is people who will make or break your content and ideas – the best memes will win out in the end, and until machines can think like people, they will be no match in identifying and sharing top content and ideas.

Brothers Dan and Chip Heath wrote a great book on the topic, called Made to Stick: Why Some Ideas Survive and Others Die, which I referenced in my posts Building Better Memes in PR and Social Media, Parts 1 and 2

Seth Miller reviewed the book on the Magnet Media labs blog, and described the acronym SUCCESs, which encapsulates the Heath brothers’ secrets to building stick ideas.  To do it right, the concepts should be:

  • Simple –Especially important in a noisy news and social media environment
  • Unexpected – We pay more attention when we see something unexpected
  • Concrete – Using numbers to support your story can help, but you need to go further. According to the review, “data is hard to touch. It’s hard to envision. The human mind is biased towards tangibles rather than abstracts. It takes creativity to bridge the two.”
  • Credible – It is not only the message that counts, but the messenger
  • Emotional – Miller writes “People have to care in order to take action. And they’re more likely to care if they’re emotionally involved.”
  • Stories – They tap the power of narrative to keep people engaged

The last point is so important, that I break it out separately, as the third key strategy in this series.

3) Tap the Power of Storytelling

When I led sales and marketing for a software startup years ago, a sales veteran offered me the following advice: “If the prospect invites you in for a cup of coffee, take it – that makes it harder for them to throw you out.” Telling a great story is the content equivalent of that proverbial coffee offer. It invites you in to sit for a spell, and enjoy content in a sequential narrative, from start to finish.

There are many good articles about the power of storytelling in content marketing. I saw one recently on the Peak Blog: Science and Tech PR – How to Find Your Story. It hit home because I work in tech, and know firsthand that it can be difficult to tell stories that break things down and connect the dots with complex science and technology.

Peak blogger Stephanie Orford advises answering the following questions to help you create and tune your story (while her focus is developing pitches for the media, these storytelling ideas can apply to other areas of content marketing).   The points below are excerpts from the post:

  • What is the essence of your story? Will your product/discovery save lives or make a difference in the way people live… Find the right hook, and you’re in.
  • What are the human stories behind your news? Who are the makers/designers/discoverers and why are they passionate about what they do? Was the product/discovery an accident? Where did the idea come from? Does the product/discovery have a fun social backstory?
  • What statistics or facts stand out? Be able to offer a brief summary of one to three of the most salient, including references.
  • What is visually interesting about your story? A cool photo or video of your team/product/discovery in action might just cinch the deal
  • What are the key details of your news? You’ll need to give some background on how the product was developed or how the research was done. Distill this technical information into less than five sentences.
  • How does your story fit into what is going on in your field? If you don’t give journalists context, they may not understand just how important your product/discovery is. Give them background information as necessary, again referencing reliable and accessible sources.

source: http://maximizesocialbusiness.com/make-content-messages-ideas-stick-12903/?utm_source=feedblitz

Екзотичният образ на българина в чужбина
Препубликуваме с разрешение на редакцията есето на Георги Марков от портал “Култура”, на който е предоставено с любезното разрешение на © г-н Любен Марков. Текстът е бил четен по радио “Дойче веле” през 70-те години на миналия век, но досега не е излизал. Вътрешните акценти са на “Дневник”. Трябва да си призная, че никога преди да напусна България и да започна живот в чужбина, не можех да си представя, че националната принадлежност на един човек има някакво съществено значение при новите познанства или приятелства, които му предлага непознатият свят. Нещо повече, съвсем бях изненадан да открия, че визитната картичка на националността в някаква степен предопределя поне първото отношение на новия познайник-чужденец. Може би това произтича от присъщата на западните интелигентни граждани необходимост да притежават известно определено познание или информация за по-непознатите или отдалечени сфери на света сред който живеят, а може би е нещо като детската любознателност на драгалевчани да имат свои мерки за непознатите земни величини. Много пъти аз бивах смайван от това, че думата “България” или “българин” произвеждаше незабавно определена реакция, сякаш в енциклопедията, която всеки човек носи в главата си, се отваряше твърде обемна статия с живописни илюстрации.Вярвам, чевсички като мен, които идват от относително малки и непознати народи, са особено чувствителни спрямо вниманието, което се оказва на тяхната националностНо същевременно нека подчертая, че може би колкото народът е по-малък и по-непознат, интересът да е по-голям. Ако в една страна, да речем като Белгия, кажете, че сте германец, англичанин или италианец, това едва ли би произвело някакво впечатление и би предизвикало силен интерес. Ако кажете, че сте чех или поляк, вашите шансове за интерес са по-добри. Но българин…? Това е друго нещо. Това е провокация към склада на познанието, към енциклопедията в главата. В моя дневник съм отбелязал, че почти три четвърти от англо-американците, които съм срещал, на обяснението, че съм българин, моментално са реагирали с една и съща фраза – “Хау фасинейтинг!”, което би могло да се разбира като “Колко очарователно”. “Колко невероятно интересно!”. “Колко любопитно!”. Разбира се, една част от тези възклицания човек може да отдаде на човешката учтивост, но зад повечето от тях вече надничаше някаква готова представа за българина и България.Всеки може да разбере чувствителността и любопитството ми към образа на собствената ми нация в очите на обикновени чужденци, непредубедени от исторически, политически или расови предразсъдъци. Защото колкото и настойчиво да твърдят някои софийски журналисти, че светът се прекланя всекидневно пред българското социалистическо изкуство и култура, истината е, че нашата страна продължава относително да се намира някъде на края на географията. Гърция например продължава да бъде една от най-популярните страни в света и това е напълно разбираемо предвид огромното значение на древната елинска култура и на голямото историческо значение на стара Византия. По подобни причини Турция и турците са силно име в съзнанието на мнозина съвременници. Югославското работническо шестване из света също допринесе за популяризиране образа на югославянина. Но образът на българина – това е наистина нещо друго. И според мен толкова по-ценно.Може би поради вече вроденото чувство за свобода и лична независимост западните граждани, които аз срещах, не отдаваха голямо значение на вестникарски мнения, на пропагандни материали и тем подобни, нито пък се смятаха задължени да следват отношението на политическите течения и партии, към които принадлежаха, а подчертано предпочитаха своето лично впечатление, своето лично мнение. В този смисъл моите изненади продължиха с откритието, че участието на България в Първата или Втората световна война е играло значително по-малка роля при изграждането на представата за нея, отколкото личната среща или познанство с някакъв характерен, интересен българин.Дали българският режим е комунистически или капиталистически – за много от тези обикновени хора се оказваше по-незначително от срещата на чаша мастика в прашен къмпингнякъде из Източна Европа. Понякога потръпвах като разбирах колко лесно един мой сънародник може да предопредели отношението на някои чужденци към целия наш народ. В същото време предполагам, че пак учтивостта на чужденците ми спестяваше изчервяването за някои подвизи на мои сънародници и щедро ми предоставяше другата, приятната, ласкателната и може би преобладаващата страна на познанството им с българи.Съвсем неотдавна бях на концерт  в “Албърт Хол”, когато приятели ме запознаха с един концертиращ английски пианист."Наистина ли сте българин!", извика той развълнувано, сякаш откриваше у мен изчезналия си брат."Нали познавате Митко…?"Въпросният Митко беше известен български музикант, когото бегло бях виждал, но за когото, струва ми се, сега мога да напиша половин книга. Набързо бях замъкнат в някакъв дом, където възпълничкият пианист ме представи с думите:"Той е българин. И той познава Митко."С удивление видях как всички лица се раздвижиха, как много приятна и възбуждаща вълна премина през тях и като че вратите широко се разтвориха. Оказа се, че на едно международно музикално състезание всички присъстващи са били очаровани от този странен, чудат и изключително духовит Митко. От отделни епизоди, възклицания, усмивки и смях пред мен се появи образа на дързък и властен български младеж, който по най-сърдечен и непосредствен начин се бе свързал, бе влязъл в живота на тази група чужденци, залутани в непозната столица. В свят, където никой не се трогва много за съдбата на другите, Митко бе проявил отзивчивост и внимание, които бяха оставили дълбоки следи. Когато групата загубила финалното състезание, той бил единственият, който се появил с букет цветя и ги завел да се почерпят, повтаряйки им, че “всеки знае да печели, малцина са тези, които могат да губят!” И ето че на мен бе съдено да приема признателността и възхищението на тия хора от този Митко.За тях цяла България беше населена с Митковци и цяла България означаваше един чувствителен, чудесен млад българинИ мисля, че дори хиляда неприятни наши сънародници, хиляда анти-Митковци не биха могли да изличат тази представа."Вие сте голям народ!" – твърдяха те за мое, предполагам и за ваше удоволствие, защото дори да не е точно така, толкова приятно е човек да го чуе.Почти същото чувство на идеализиране на цял народ чрез един-единствен негов представител, но този път от съвсем друга обществена категория ми беше демонстрирано на големия пазар в Рим зад църквата “Санта Мария Маджоре”. Чувайки, че съм българин, един от амбулантните търговци, човек на около 55 години, се хвърли да ми подарява куп пуловери, шалчета и фланели, което мисля, че не е често явление на италиански пазар. И пак зад този жест стоеше друг силен български образ. Италианецът ми разказа с трагикомични възклицания и жестове, че в гладните години след войната се намерил в един затвор с някакъв български Генади. В затворническия комарджилък италианецът проиграл дрехите си и когато дошла заповедта за освобождаването му, той просто не можел да напусне затвора, защото бил само по… гащета. И докато всички го взимали на подбив и никой не искал да му помогне, Генади се съблякъл (в жесток студ) и му дал дрехите си. “Ун гранде амико” викаше просълзен амбулантният продавач. Но какво било изумлението му, когато след няколко дни отишъл обратно да върне дрехите и заварил Генади облечен като лорд. Ядосан от цялата история въпросният Генади седнал да играе карти и насъбрал цял гардероб от дрехи.За един романтичен аптекар от Брайтън, горе-долу на годините на баща ми,България представляваше красиво младо момиче с големи кадифени очикоето било на работа в един хотел в Кайро преди около 30 години. Тази наша Цветанка, която аптекарят произнасяше твърде мило като Светанка е имала годеник, който заминал за някаква арабска страна и трябвало да се върне. В същото време тя била обградена от панаир от поклонници, готови на всичко за любовта й. “Знаете ли, продължаваше аптекарят, че тя би могла да има само с един жест едни от най-богатите и интересни хора, които съм виждал. Знаете ли, че един от нашите секретари беше луд по нея. Господи, аз не съм чувал за такава вярност. Това българите трябва да са много особен народ!”Искам да му кажа, че за съжаление не сме толкова особени и че вероятно особена е била тази Светанка, която не е имала практическите помисли на някои нейни сънароднички. Но защо трябваше да посягам върху романтичния спомен на брайтънския аптекар. В края на краищата споменът за Светанка беше повод за една чудесна вечер край морето. При много други случаи и все по-подчертано имах впечатлението, че западняците, особено англичаните, сякаш умишлено се опитваха да виждат екзотичната страна на българския образ и точно екзотиката ги привличаше най-много. Преди години например някъде в Бирмингамско се бил появил друг един странен представител на нашия народ, който поканен на някакво парти с голям огън на поляна, се събул бос и танцувал върху жаравата нестинарски танци. Ами кой от присъстващите е могъл да забрави до края на живота си това зрелище. Едва ли среща с Мохамед Али или японския император би им направила по-силно впечатление от чудатия българин, чиито боси пети подскачали върху тлеещите въглени. За тях това е съчетание на мистерия и магия. Все пак аз бях щастлив, че от мене не очакваха подобни подвизи.Сигурно културните размени и туризмът имат своето значение за разкриването на образа на българина и българското. Но пак нещата вървят по странна, екзотична линия. Помпозните претенции за велики културни постижения едва ли правят някакво сериозно впечатление. Много се лъжат онези български пропагандатори, които мислят, че новите блестящи хотели или представителни сгради взимат акъла на чужденците или пък музейните експонати. Всичко това си е в реда на нещата и всяка страна го предлага на туристите. Но срещата с двама средногорски старци и едно магаре някъде около Баня, Карловско, чашката ракия с малко салата и езикът на пръстите са изпълнили с умиление двойка журналисти, прекосяващи България."В лицата на тези хора имаше такава огромна доброта и вътрешно чувство за приятелство, което никъде другаде не сме срещали!"Верният, земен ритъм на живота, невинното, почти детско любопитство към света и смислената тежест на думите плюс дълбоко органичният оптимизъм спрямо изпитанията в живота – ето ви друг образ на българина.Не искам да се впускам в задължителните туристически атрибути на българската екзотика от киселото мляко и таратора до несполучливите опити да се пие боза, нито имам време да се спирам на въздействието на изложби, концерти и други културни размени. Колкото и характерни да са, те са в реда на онова, което всяка страна предлага на чуждите любопитни очи. Въпреки това не мога да отмина въздействието на един български филм – “Крадецът на праскови”, защото за една моя позната англичанка, редакторка в голямо издателство, образът на България – това е красивата история на Емилиян Станев, а главната героиня като че носи душата на цялата страна. Това е пак екзотичен образ, но този път наистина близък до действителността.На няколко пъти образът на България като че се е преплел с добри и сериозни студенти, лекари, специалисти. Прекосявайки Германия с влак, слушах твърде приятната история за български лекар, който учил и завършил в Хайделберг и бил човек със завидни способности. Моите спътници бяха двама престарели немски лекари. На оперния фестивал в Глайндбърн всички, с които говорих, бяха очаровани от работата на българския оперен режисьор, който вече няколко пъти гостувал там, докато в Лиеж ми разказваха за нявгашен български инженер, който бил прословут със своята точност. Абсолютно невероятно ми звучеше фактът, че са казвали “бъди точен като българина”. Господи, наистина ли?Струва ми се, че може би най-слаба е историческо-политическата асоциация в съзнанието на западните граждани. Три или четири пъти, когато ме представяха и споменаваха, че съм българин, следваше: “А-ха, помним вашия цар Борис!” Веднъж попаднах на възрастен шотландец, чийто живот се бе преплел с този на цар Фердинанд и който изглежда знаеше куп интимности от живота му. А при друг случай човекът, с когото се запознах, се представи за един от ония студенти, които по време на Лайпцигския процес са събирали подписи за Георги Димитров. Но това бяха далечни любопитни факти, които едва ли допринасяха нещо за образа на българина. Една от най-приятните ми изненади беше неотдавна, когато бях поканен на вечеря у познато семейство край Лондон. И там известен английски дипломат ме заговори за процеса на преминаване на старата българска култура в Русия и за узаконяването на старобългарския език като църковнославянски. Трябва да кажа, че знанията на моя събеседник ме удивиха, особено чисто езиковата страна на въпроса. Не смятам, че познавам много българи, които биха могли да говорят с такава компетентност по тази тема. Но най-ласкателното във всичко това беше преклонението на моя събеседник към творческия гений на нашите пра-прадеди. И тук е мястото да отбележа нещо, което би изненадало мнозина българи при срещата им с интелигентни западни граждани. Извънредно често, първата асоциация, с която хората ни свързват са… богомилите. Никога няма да забравя представянето ми на една вечеря, когато от другия край на масата един възкликна: “Хелоу поуп Богомил!” Установих, че при изучаването на манихейството мнозина бяха изследвали подробно богомилството. И нека кажа, че от всички други образи, този, богомилският, макар да е също екзотично не съвсем верен, ми е най-приятен,защото ни поставя легендарния ореол на бунтарството, на непокорствотоСлучвало ми се е неведнъж музиката на нашия език сама за себе си да предизвика силен интерес. Разни събеседници са ме карали да говоря български и са твърдели, че музиката на езика им казвала за нашата страна повече, отколкото предполагаемото съдържание.И искам да завърша с тази мисъл, с която започнах, а именно, че националността предопределя поне първото отношение, че тя наистина отваря собствената енциклопедия на съответната буква, и че е много приятно човек да чуе, че преди него някой вече е бил записан там с хубави и достойни думи. В края на краищата всеки българин си е една малка пътуваща България и иска или не иска винаги ще бъде свързан с нейния образ. 

source: http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/02/15/2242113_ekzotichniiat_obraz_na_bulgarina_v_chujbina/?ref=yellow_fp

Екзотичният образ на българина в чужбина

Препубликуваме с разрешение на редакцията есето на Георги Марков от портал “Култура”, на който е предоставено с любезното разрешение на © г-н Любен Марков. Текстът е бил четен по радио “Дойче веле” през 70-те години на миналия век, но досега не е излизал. Вътрешните акценти са на “Дневник”. 

Трябва да си призная, че никога преди да напусна България и да започна живот в чужбина, не можех да си представя, че националната принадлежност на един човек има някакво съществено значение при новите познанства или приятелства, които му предлага непознатият свят. Нещо повече, съвсем бях изненадан да открия, че визитната картичка на националността в някаква степен предопределя поне първото отношение на новия познайник-чужденец. Може би това произтича от присъщата на западните интелигентни граждани необходимост да притежават известно определено познание или информация за по-непознатите или отдалечени сфери на света сред който живеят, а може би е нещо като детската любознателност на драгалевчани да имат свои мерки за непознатите земни величини. Много пъти аз бивах смайван от това, че думата “България” или “българин” произвеждаше незабавно определена реакция, сякаш в енциклопедията, която всеки човек носи в главата си, се отваряше твърде обемна статия с живописни илюстрации.

Вярвам, че

всички като мен, които идват от относително малки и непознати народи, са особено чувствителни спрямо вниманието, което се оказва на тяхната националност

Но същевременно нека подчертая, че може би колкото народът е по-малък и по-непознат, интересът да е по-голям. Ако в една страна, да речем като Белгия, кажете, че сте германец, англичанин или италианец, това едва ли би произвело някакво впечатление и би предизвикало силен интерес. Ако кажете, че сте чех или поляк, вашите шансове за интерес са по-добри. Но българин…? Това е друго нещо. Това е провокация към склада на познанието, към енциклопедията в главата. В моя дневник съм отбелязал, че почти три четвърти от англо-американците, които съм срещал, на обяснението, че съм българин, моментално са реагирали с една и съща фраза – “Хау фасинейтинг!”, което би могло да се разбира като “Колко очарователно”. “Колко невероятно интересно!”. “Колко любопитно!”. Разбира се, една част от тези възклицания човек може да отдаде на човешката учтивост, но зад повечето от тях вече надничаше някаква готова представа за българина и България.

Всеки може да разбере чувствителността и любопитството ми към образа на собствената ми нация в очите на обикновени чужденци, непредубедени от исторически, политически или расови предразсъдъци. Защото колкото и настойчиво да твърдят някои софийски журналисти, че светът се прекланя всекидневно пред българското социалистическо изкуство и култура, истината е, че нашата страна продължава относително да се намира някъде на края на географията. Гърция например продължава да бъде една от най-популярните страни в света и това е напълно разбираемо предвид огромното значение на древната елинска култура и на голямото историческо значение на стара Византия. По подобни причини Турция и турците са силно име в съзнанието на мнозина съвременници. Югославското работническо шестване из света също допринесе за популяризиране образа на югославянина. Но образът на българина – това е наистина нещо друго. И според мен толкова по-ценно.

Може би поради вече вроденото чувство за свобода и лична независимост западните граждани, които аз срещах, не отдаваха голямо значение на вестникарски мнения, на пропагандни материали и тем подобни, нито пък се смятаха задължени да следват отношението на политическите течения и партии, към които принадлежаха, а подчертано предпочитаха своето лично впечатление, своето лично мнение. В този смисъл моите изненади продължиха с откритието, че участието на България в Първата или Втората световна война е играло значително по-малка роля при изграждането на представата за нея, отколкото личната среща или познанство с някакъв характерен, интересен българин.

Дали българският режим е комунистически или капиталистически – за много от тези обикновени хора се оказваше по-незначително от срещата на чаша мастика в прашен къмпинг

някъде из Източна Европа. Понякога потръпвах като разбирах колко лесно един мой сънародник може да предопредели отношението на някои чужденци към целия наш народ. В същото време предполагам, че пак учтивостта на чужденците ми спестяваше изчервяването за някои подвизи на мои сънародници и щедро ми предоставяше другата, приятната, ласкателната и може би преобладаващата страна на познанството им с българи.

Съвсем неотдавна бях на концерт  в “Албърт Хол”, когато приятели ме запознаха с един концертиращ английски пианист.

"Наистина ли сте българин!", извика той развълнувано, сякаш откриваше у мен изчезналия си брат.

"Нали познавате Митко…?"

Въпросният Митко беше известен български музикант, когото бегло бях виждал, но за когото, струва ми се, сега мога да напиша половин книга. Набързо бях замъкнат в някакъв дом, където възпълничкият пианист ме представи с думите:

"Той е българин. И той познава Митко."

С удивление видях как всички лица се раздвижиха, как много приятна и възбуждаща вълна премина през тях и като че вратите широко се разтвориха. Оказа се, че на едно международно музикално състезание всички присъстващи са били очаровани от този странен, чудат и изключително духовит Митко. От отделни епизоди, възклицания, усмивки и смях пред мен се появи образа на дързък и властен български младеж, който по най-сърдечен и непосредствен начин се бе свързал, бе влязъл в живота на тази група чужденци, залутани в непозната столица. В свят, където никой не се трогва много за съдбата на другите, Митко бе проявил отзивчивост и внимание, които бяха оставили дълбоки следи. Когато групата загубила финалното състезание, той бил единственият, който се появил с букет цветя и ги завел да се почерпят, повтаряйки им, че “всеки знае да печели, малцина са тези, които могат да губят!” И ето че на мен бе съдено да приема признателността и възхищението на тия хора от този Митко.

За тях цяла България беше населена с Митковци и цяла България означаваше един чувствителен, чудесен млад българин

И мисля, че дори хиляда неприятни наши сънародници, хиляда анти-Митковци не биха могли да изличат тази представа.

"Вие сте голям народ!" – твърдяха те за мое, предполагам и за ваше удоволствие, защото дори да не е точно така, толкова приятно е човек да го чуе.

Почти същото чувство на идеализиране на цял народ чрез един-единствен негов представител, но този път от съвсем друга обществена категория ми беше демонстрирано на големия пазар в Рим зад църквата “Санта Мария Маджоре”. Чувайки, че съм българин, един от амбулантните търговци, човек на около 55 години, се хвърли да ми подарява куп пуловери, шалчета и фланели, което мисля, че не е често явление на италиански пазар. И пак зад този жест стоеше друг силен български образ. Италианецът ми разказа с трагикомични възклицания и жестове, че в гладните години след войната се намерил в един затвор с някакъв български Генади. В затворническия комарджилък италианецът проиграл дрехите си и когато дошла заповедта за освобождаването му, той просто не можел да напусне затвора, защото бил само по… гащета. И докато всички го взимали на подбив и никой не искал да му помогне, Генади се съблякъл (в жесток студ) и му дал дрехите си. “Ун гранде амико” викаше просълзен амбулантният продавач. Но какво било изумлението му, когато след няколко дни отишъл обратно да върне дрехите и заварил Генади облечен като лорд. Ядосан от цялата история въпросният Генади седнал да играе карти и насъбрал цял гардероб от дрехи.

За един романтичен аптекар от Брайтън, горе-долу на годините на баща ми,

България представляваше красиво младо момиче с големи кадифени очи

което било на работа в един хотел в Кайро преди около 30 години. Тази наша Цветанка, която аптекарят произнасяше твърде мило като Светанка е имала годеник, който заминал за някаква арабска страна и трябвало да се върне. В същото време тя била обградена от панаир от поклонници, готови на всичко за любовта й. “Знаете ли, продължаваше аптекарят, че тя би могла да има само с един жест едни от най-богатите и интересни хора, които съм виждал. Знаете ли, че един от нашите секретари беше луд по нея. Господи, аз не съм чувал за такава вярност. Това българите трябва да са много особен народ!”

Искам да му кажа, че за съжаление не сме толкова особени и че вероятно особена е била тази Светанка, която не е имала практическите помисли на някои нейни сънароднички. Но защо трябваше да посягам върху романтичния спомен на брайтънския аптекар. В края на краищата споменът за Светанка беше повод за една чудесна вечер край морето. При много други случаи и все по-подчертано имах впечатлението, че западняците, особено англичаните, сякаш умишлено се опитваха да виждат екзотичната страна на българския образ и точно екзотиката ги привличаше най-много. Преди години например някъде в Бирмингамско се бил появил друг един странен представител на нашия народ, който поканен на някакво парти с голям огън на поляна, се събул бос и танцувал върху жаравата нестинарски танци. Ами кой от присъстващите е могъл да забрави до края на живота си това зрелище. Едва ли среща с Мохамед Али или японския император би им направила по-силно впечатление от чудатия българин, чиито боси пети подскачали върху тлеещите въглени. За тях това е съчетание на мистерия и магия. Все пак аз бях щастлив, че от мене не очакваха подобни подвизи.

Сигурно културните размени и туризмът имат своето значение за разкриването на образа на българина и българското. Но пак нещата вървят по странна, екзотична линия. Помпозните претенции за велики културни постижения едва ли правят някакво сериозно впечатление. Много се лъжат онези български пропагандатори, които мислят, че новите блестящи хотели или представителни сгради взимат акъла на чужденците или пък музейните експонати. Всичко това си е в реда на нещата и всяка страна го предлага на туристите. Но срещата с двама средногорски старци и едно магаре някъде около Баня, Карловско, чашката ракия с малко салата и езикът на пръстите са изпълнили с умиление двойка журналисти, прекосяващи България.

"В лицата на тези хора имаше такава огромна доброта и вътрешно чувство за приятелство, което никъде другаде не сме срещали!"

Верният, земен ритъм на живота, невинното, почти детско любопитство към света и смислената тежест на думите плюс дълбоко органичният оптимизъм спрямо изпитанията в живота – ето ви друг образ на българина.

Не искам да се впускам в задължителните туристически атрибути на българската екзотика от киселото мляко и таратора до несполучливите опити да се пие боза, нито имам време да се спирам на въздействието на изложби, концерти и други културни размени. Колкото и характерни да са, те са в реда на онова, което всяка страна предлага на чуждите любопитни очи. Въпреки това не мога да отмина въздействието на един български филм – “Крадецът на праскови”, защото за една моя позната англичанка, редакторка в голямо издателство, образът на България – това е красивата история на Емилиян Станев, а главната героиня като че носи душата на цялата страна. Това е пак екзотичен образ, но този път наистина близък до действителността.

На няколко пъти образът на България като че се е преплел с добри и сериозни студенти, лекари, специалисти. Прекосявайки Германия с влак, слушах твърде приятната история за български лекар, който учил и завършил в Хайделберг и бил човек със завидни способности. Моите спътници бяха двама престарели немски лекари. На оперния фестивал в Глайндбърн всички, с които говорих, бяха очаровани от работата на българския оперен режисьор, който вече няколко пъти гостувал там, докато в Лиеж ми разказваха за нявгашен български инженер, който бил прословут със своята точност. Абсолютно невероятно ми звучеше фактът, че са казвали “бъди точен като българина”. Господи, наистина ли?

Струва ми се, че може би най-слаба е историческо-политическата асоциация в съзнанието на западните граждани. Три или четири пъти, когато ме представяха и споменаваха, че съм българин, следваше: “А-ха, помним вашия цар Борис!” Веднъж попаднах на възрастен шотландец, чийто живот се бе преплел с този на цар Фердинанд и който изглежда знаеше куп интимности от живота му. А при друг случай човекът, с когото се запознах, се представи за един от ония студенти, които по време на Лайпцигския процес са събирали подписи за Георги Димитров. Но това бяха далечни любопитни факти, които едва ли допринасяха нещо за образа на българина. Една от най-приятните ми изненади беше неотдавна, когато бях поканен на вечеря у познато семейство край Лондон. И там известен английски дипломат ме заговори за процеса на преминаване на старата българска култура в Русия и за узаконяването на старобългарския език като църковнославянски. Трябва да кажа, че знанията на моя събеседник ме удивиха, особено чисто езиковата страна на въпроса. Не смятам, че познавам много българи, които биха могли да говорят с такава компетентност по тази тема. Но най-ласкателното във всичко това беше преклонението на моя събеседник към творческия гений на нашите пра-прадеди. И тук е мястото да отбележа нещо, което би изненадало мнозина българи при срещата им с интелигентни западни граждани. Извънредно често, първата асоциация, с която хората ни свързват са… богомилите. Никога няма да забравя представянето ми на една вечеря, когато от другия край на масата един възкликна: “Хелоу поуп Богомил!” Установих, че при изучаването на манихейството мнозина бяха изследвали подробно богомилството. И нека кажа, че от всички други образи, този, богомилският, макар да е също екзотично не съвсем верен, ми е най-приятен,

защото ни поставя легендарния ореол на бунтарството, на непокорството

Случвало ми се е неведнъж музиката на нашия език сама за себе си да предизвика силен интерес. Разни събеседници са ме карали да говоря български и са твърдели, че музиката на езика им казвала за нашата страна повече, отколкото предполагаемото съдържание.

И искам да завърша с тази мисъл, с която започнах, а именно, че националността предопределя поне първото отношение, че тя наистина отваря собствената енциклопедия на съответната буква, и че е много приятно човек да чуе, че преди него някой вече е бил записан там с хубави и достойни думи. В края на краищата всеки българин си е една малка пътуваща България и иска или не иска винаги ще бъде свързан с нейния образ.

source: http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/02/15/2242113_ekzotichniiat_obraz_na_bulgarina_v_chujbina/?ref=yellow_fp

The First Step To Building Your Personal Brand

Sure, everyone knows what a brand is. Coke, Pepsi, McDonald’s. But that buzzword is getting thrown around a whole lot in career and job search conversations these days, too. And you might be thinking to yourself, “why do I really have to care about this?”

Here’s why: Whether you’re on the job hunt, a student, or gainfully employed, you must think, act, and plan like a business leader. With the surge of social media, you have not only the ability, but you now have the need to manage your own reputation, both online and in real life.

Employers will Google you before they even invite you to an interview. (Your current employer probably has an eye on what you’re doing, too.) And when you interact with people, both online and offline, they’ll build up an image of who you are over time.

And here’s where you come in: You want to be in control of all of those impressions. Why leave your professional reputation to chance, when you can be your own PR guru and manage your image?

Your personal brand is all about who you are and what you want to be known for. And while that’s a pretty broad concept, I’m going to break down the process for building your brand into a few easy steps, which we’ll cover over the next few weeks.

Your first task: Developing your “brand mantra.” Basically, this is the “heart and soul” of your brand, according to branding expert Kevin Keller. It’s the foundation of all of your branding efforts.

It’s not a mission statement (check out Guy Kawasaki’s blog post for the difference)—rather, it’s a quick, simple, and memorable statement describing who you are and what you have to offer. Ivanka Trump is “an American wife, mother, and entrepreneur.”FedEx is “peace of mind.” Disney is “fun family entertainment.” Rick Ross feat. T-Pain is “I’m a BOSS.”

And yes, those are all famous options, but the same basic principles apply for your own brand. Ready for your turn? Here are four simple steps to creating your mantra:

1. Determine Your Emotional Appeal

For starters, think broadly about your personality and how it affects the experience someone will have with you. Are you insanely organized? Do people love working with you for your killer sense of humor?

Make a list of words that best describe these features of your personality. These words are known as emotional modifiers. Hint: They can be as simple as Disney’s “fun.”

Questions to Consider:
  • How do I make people feel?
  • How do people benefit by working with me?
  • What words do others use to describe me?

2. Determine Your Description

Your next step is coming up with a descriptive modifier that brings clarity to the emotional modifier, identifying what or who your brand is for. In Disney’s case, it’s “family.” In Nike’s mantra, “authentic athletic performance,” “authentic” is the emotional appeal, while “athletic” tells you what the brand is for. As an individual, yours might be an industry (“healthcare” or “education”), or it might be a tangible skill (“creative” or “strategic”).

Questions to Consider:
  • What field or industry am I in (or do I want to be in)?
  • What are the words I would use to describe my work?
  • Who is my target audience?

3. Determine Your Function

Lastly, write down what, exactly, you do (or will do). It might be something that directly relates to your career: writing, graphic design, or financial planning, for example. Or, it might be something more broad, like Disney’s “entertainment.” Are you a manager, a creator, an organizer? A connector of people?

Questions to Consider:
  • What service do I have to offer people?
  • What do I do that makes me stand out from everyone else?

4. Put it All Together

Finally, look at your three lists of words, and see how you can combine them into a short sentence or phrase—no more than five words. Your brand mantra should communicate clearly who you are, it should be simple and memorable, and it should feel inspiring to you. You might be a “dependable, strategic planner” or “a creative professional connector.” Or, your mantra might be something like, “motivating others to do their best.”

Now—what do you do with this statement? Check back soon for tips on how to use your mantra and build your online brand, as well as how to live your brand, every day.

source: http://www.forbes.com/sites/dailymuse/2012/02/14/the-first-step-to-building-your-personal-brand/